Тук и сега...

Тук съм – поне едно начало,
което фантазията да засити.
Бродя между огън и труд.
Бродя между камък и живот.

Ето ме – припева на песента,
изповед от никога и винаги.
Бродя между бряг и вечност.
Бродя между сянка и точност.

Тук съм – човек като човек,
не че това те интересува.
Бродя между лудост и смърт.
Бродя между океан и твърд.

Ето ме – не в черно и бяло –
палитра от цвят и искри.
Бродя между обич и студенина.
Бродя между слънце и луна.

Тук съм – глас във времето,
което пресява всичко в мен.
Бродя между спомен и бъдеще.
Бродя между люлка и гробище.

Ето ме – проява на живот,
светлина от мрака кога крада.
Бродя между нощ и ден.
Бродя между истина и сън...

by Dark

Ноември

Тих е камъкът, гробът немее
а Ноември прилича на спомен
и над мене дъжда си пилее...
Вечност скрита в миг толкова скромен.

Тежки клоните скърцат, замират,
под дъха на Борей падат листи
и мъглите във мене се свират...
Шепа сълзи пръстта ще прочисти.

И Ноември ще мине, а всъщност
в мен до края ще спи омърлушен
и ще бъде самата ми същност...
Ветровете му вечно ще слушам.

А веднъж щом животът ме пусне
и под камъка кротко затлея,
през Ноември с дъжда ще се спусна...
Под пръстта тихо с теб ще се слея.


DominuS

Сивото покълва

Стяга все по-силно и не пуска
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...


Dominus

ТЛЕЯТ ГИБЕЛНИТЕ ВОПЛИ

Притиснат от безумно сияние -

в изстрадана разруха,

в жлъчно грехопадение,

търсейки утеха,

виси на бесилка от недоверие...

Косите му подсказват-

безсънно състояние,

разкъсват го копнежи

пред Адското преддверие…

Оплели в черните си прежди,

не пускат го да мине…

Две ръце…и демонски…

И много нежни…

А глъбините морски

се облягат на писъци тъжни...

Леден, раждат го нощите,

и под лепкавата кожа на вълни,

чака, насред булевардите

от пясъци, вечно да се стъмни...

Да не могат залезите

вече да крадат-

от сълзите и от зениците,

на тези две очи,

които ще се наведат…

Когато нежно озарят ги в плам

Зорниците…

by: Kosite na Lazur & ' Dark

Не е светлина, а огън от война...

Предисловие:

Горящата шапка на обезглавения...

Огненият пукот земята рони,

изпробва дървените корони,

изтикан под мълнии и гръм,

и свадлив като стар таласъм...

Вишневият огън преобрази

палатите на белите брези...

Изписан по дървената кора,

умира светът на цяла гора...

На пътеката, сред пламъци,

червена шапка с призраци

милее за загубения си човек,

вика го сякаш вече цял век,

пак да я измъкне от пожара

и да изтупа умората стара...

А всяка смърт на бреза бяла

е плач, трагична раздяла...

Ала умелият огън се влачи,

чрез гротескните си ездачи,

разнася шумните си капки,

и убива самотните шапки...

Из дебрите на светилника:

Личната изповед...

Войната с длани от бодлива тел гали

и барикади от мъртъвци смело пали...

В колони от униформи, под обстрел-

гвардеецът към мишена неясна поел...

От убитата ми глава смъквам каската,

в барут, от джоба изваждам снимката,

от която миналото криво ми приглася,

и нощният дъжд куршумите нанася...

Надига се смъртта, отсича крайници,

и вероятно тъкмо тя не знае граници...

Танкове газят; векове на труд рухват;

царе крият; черни снаряди избухват...

От убитите ми рамене слиза нож бял,

отдавна не се чувствам телесен и цял...

Късам плат от мечти, рани да запуша,

и намирам вика, в който да се сгуша...

Безчувствено, войната пак осакатява,

хора крещят без превод, и не ранява,

а убива всяка следваща стъпка насам...

В убиец се превръща всеки, о, срам...

От убитите ми крака падат кубинки;

калта засъхва; кръвта е от боровинки...

Нагласям дрипите; мъката ръждясва;

животът немощно крета, или угасва...

Няма пръст, в която студено да легне

борбата и под очуканите небеса тегне...

Свидната болка- нищо не я оправдава;

ужасът избива, а страхът унищожава...

От убитите ми гърди стон тих залита;

и всеки въпрос, с който денят запита-

нощта отговаря, без дори да разбере,

че и тя е свършена, щом пулсът умре...

Семейства набиват плочи, над телата;

изчезват близки; и тихо лъжат децата,

които вярват, за да не умрат от скръб...

А всяка бомба изпепелява нечий гръб...

В дълга на лудостта:

Къде ви спи ума?!

Застанеш ли

под сива светлина,

цветовете избледняват...

А легнеш ли

под пръст за топлина,

силите обедняват...

Приликите обединяват...

Какво не ме напусна ли? Изкуството!

Отвори си ръцете и хвърли оръжието...

Посрещни истината, а и страданието...

Изгори погубеното, спаси сътвореното...

Готов съм да умра- хвърли ръкавицата...

Покани дамите и кралете на царицата...

Ето ме - да, чудовището на гробището...

Посади розовите цветя на сметището...

Промени теб, дяволите и чистилището...

Спри боя... познай мира в умирането...

И чуй огъня военен под рецитирането...

Излез прав най-сетне... от укритието...

Стени събарят; покани тук събитието,

събитие след събитие, събитие...

Гори осезаемото прискърбие...

О, избухва клетото безредие...

Бяга самотното честолюбие...

Идват новите съревнования...

Моите съболезнования,

драги ми предпочитания...

Моите почитания,

драги ми очарования...

Под купола на света:

Свиден финален химн...

Вятърът гледа от вкочанения глог...

Марширува, кървав, старият поток...

Кипи часовникът - червен пророк...

В тила на времето, пада, пада прах...

Смелият обезумява от идния крах...

Свидният химн тлее под синевата...

Точно тук... чувстваш ли тишината,

която пречиства с края на войната,

догаряща по ъглите на светлината?

от Dark...

Как избелява карнавалът на черното...

Бялото кречетало угасва...

Черният дъжд наквасва,

с погребални кристали...

Сред залостени портали,

реват тъжните лагуни...

Къщите скучно спят

като умъртвени пауни...

Розите в дъгата се топят...

Виолончелата късат струни...

Онемяват житните класове,

в закърпените гласове

на ръмжащия карнавал...

Изворът плаче побелял,

от мъките мъчно обесени,

кошмарите произнесени...

Балоните от лица се смеят,

пукат се, за да онемеят...

Неоновите машини греят

в дим - отровна утроба,

над най-късната доба...

Въртележките сляпо ловят

очи и ненаситно мълвят,

че сънищата нямо скърцат,

а чадърите сухо хълцат...

Хайде, подай ми бръснача,

да отдъхна вечно в здрача...

Вървя над мрака, по летва,

под светлина - като клетва

гори разбойническата жътва,

и всяко чувство ме упътва...

Карнавалът отминава

и тук се настанява,

скръбна, пустотата...

Копнея за самотата,

а памукови цветя свистят...

Пагубно ще ни навестят

гробната пантомима

и безграничната зима...

Бутат се тълпите изопачени,

като духове, пумпали, озадачени

от това, че щастието им липсва

и пушещият вятър плисва...

Бялото кречетало угасва...

Черният дъжд наквасва...

от Dark...

Мастилен, повален от рафта...

Упоени птици напускат рафтове от жици,
и драпам по асфалта сред умиращи скици,
докато сковаващият вятър от триони бяга
по страните ми... Сива младост свива тяга,
набивайки скован мирис на умрели цветя
и набъбнали лилави гроздове... Ще летя...
Дървото ще ме гони, с огледало от клони,
нацупено пред вятъра, о, скучни поклони...
Начупено след вихъра - тучни не-заслони...
Като оловни войници - детайлите увяхват...
Тъмите с колабиращите си езици прихват-
като колоди от карти, вият преизподните...
Листопадни флейти писукат над бездните,
по покривите, с копривено- жарка жилка...
Слънцето в мен крещи с речта на бутилка,
разглобено начупена на спомени от дали...
Прекърши разочарованието... нали боли...
Свърши очарованието на мъртвата секвоя...
В две ръце се разделя пътят, посред завоя...
А той умира оттук, биещ капки до отрока
на следващото мастило, наслоено в урока...
Посоката пада в масивна курсивна посока...
И пътищата пишат... по посивелите ходила,
нощите вървят назад до ден с птичи крила...

от Dark...